На 15 август от 2005 г. насам отбелязваме Деня на спасението. На тази дата през 1963 г. 26-годишният лекар Стефан Черкезов без колебание спасява 47 души от горящ автобус. За голяма жалост на следващия ден умира, заради получените от изгарянията рани.
Моралната му постъпка се превръща в олицетворение на себеотрицанието в името на спасения човешки живот. Ето защо днес почитаме паметта на младия лекар, както и героизма на всички наши сънародници – лекари, медицински специалисти, пожарникари, спасители, доброволци, минни, водни, планински спасители и цивилни граждани, загинали без време, спасявайки живота на друг.
До началото на 2020 г., когато светът се изправи пред предизвикателството COVID-19, у нас бяха известни имената на над 130 лекари и 20 медицински сестри, починали по време на работа, от изтощение, след заразяване с болести от свои пациенти или при катастрофа с линейка.
Само по време на пандемията от COVID-19, помагайки до последно на своите пациенти, живота си изгубиха не малко медицински служители – лекари, професионалисти по здравни грижи, санитари и шофьори на линейки.
Винаги ще помним благородното дело на тези наши сънародници. Дълбок поклон пред светлата им памет!
Защо отбелязваме Деня на спасението и кой е д-р Стефан Черкезов
В книгата си „Светейки на другите – изгарям!“ д-р Тотко Найденов разказва историята на младия лекар от великотърновското село Стрелец д-р Стефан Черкезов. В късния следобед на 15 август 1963 г. той се връща с автобус от районна служебна конференция по въпросите на хигиенно-епидемичния контрол.
Автобусът е бил претъпкан, места нямало, но д-р Черкезов се примолил на шофьора да го вземе, тъй като вероятно пред кабинета му го чакат пациенти – обещал им е привечер да ги прегледа. Шофьорът му позволява да се вози прав на степенката до една от вратите.
На излизане от Горна Оряховица автобусът е засечен от камион и избухва в пламъци. Д-р Черкезов е изхвърлен от взривната вълна навън, в канавката. Той е получил натъртвания, но бързо се окопитил и без колебание се връща в огнения ад за да спасява горящите пътници. Косата му се подпалва – той я изгасява с ръце и продължава спасителната си акция, в която му помага и шофьора на автобуса.
Облечен е в бяла найлонова риза (много модерна за времето си), която се стопява и причинява дълбоки обширни изгаряния по тялото му. Кожата му се издува и увисва на парчета, но лекарят успява да влезе в горящия автобус 4 пъти и изважда от огнения ад 47 души.
Най – пострадалият, започва да пренася обгорели хора
Пристигат линейки от Горна Оряховица и той, най – пострадалият, започва да пренася обгорели хора с носилките. Отказва да бъде превозен, за да има място за другите пострадали. Накрая тръгва със сетни сили сам към града. Застига го някаква кола и го качва. Пристига в хирургичното отделение и сяда на пейката да чака реда си, без да изисква предимство като лекар и тежко пострадал.
Малко преди да се строполи в несвяст на земята пита д-р Б. Нешев: „Докторе, дойде ли моят ред? Къде да отида?“. Когато идва на себе си в болничното легло казва на медицинския екип: „Колеги, аз бездруго ще умра, гледайте другите пациенти!“. Цяла нощ бълнува и стене. От време на време идва за кратко в съзнание.
Съпругата му Лидия е до него и непрекъснато изрича на сподавени пресекулки: „Миличък, миличък…“ Последните му думи към нея са потресаващи със своя трагически романтизъм. „Кажи на татко, че не е харчил напразно парите си да ме изучи. И нека да бъде горд с мене – аз станах лекар…“
